Евакуация по руски: Ако до 10 минути не напуснете, ще хвърлим граната и ще ви взривим

"Наредиха ми да се съблека, претърсиха телефона ми и започнаха да ме разпитват." Какво преживяват хората, които преминават през т.нар. филтрационни лагери на руската армия? Ето какво разказаха жители на Мариупол.

От началото на войната в Украйна пристанищният град Мариупол е обект на постоянни атаки от страна на руската армия. Междувременно инфраструктурата на града е почти напълно разрушена, а останалите в града хора са принудени да се крият в мазета и бункери.

"Пиши каквото ти диктуват и не задавай излишни въпроси"

Разказът на 31-годишния Дмитрий, напуснал Мариупол с жена си и бебето си на 21 март:

"Живяхме под обстрел почти цял месец. От 8 март нататък вече се криехме в мазето. Към 15 март се появиха вражески войници - първите имаха славянски вид, а след няколко дни дойдоха и чеченци, които се настаниха във всички жилища в сградата. Именно чеченците съобщиха, че можем да се евакуираме в т.нар. Донецка народна република (ДНР), но евакуацията беше абсолютно хаотична - хората бягаха под постоянния обстрел, а после трябваше да се върви пеша около 8 километра. След като чакахме в продължение на четири часа, наредени на опашка, най-накрая преминахме т.нар. лека проверка - мъжете ни събличаха до кръста и проверяваха всички вещи и документи. После ни закараха в Новоазовск, където ни настаниха в едно училище, но на третия ден стана ясно, че ще ни принудят да преминем в Донецк през т.нар. филтрация и после ще ни закарат в Русия. А ние точно това не искахме.

Видя се обаче, че организацията им е изключително лоша - трябваше да дойде автобус, който да ни закара в Донецк, но той така и не пристигна. След две седмици се разбра, че въпросната филтрация може да се извърши и на друго място - в село Безимянное. Там това се извършваше в три палатки. Когато влязох в първата, веднага видях един пребит младеж. Може би са искали просто да го сплашат, не знам какво точно се е случило. Един военен ми нареди да се съблека, след което започнаха да ме оглеждат за татуировки и следи от рани. После ми взеха телефона, прегледаха всичките ми контакти, електронните съобщения, снимките, всичко. И задаваха въпроси къде съм живял, какво съм работил и дали познавам хора от полка "Азов". Искаха да знаят също така как се отнасям към политиката на Русия и на Украйна. Питаха ме и защо осем години сме бомбардирали Донецк. Отговорих им, че не знам и че не гледам телевизия.

Във втората палатка отново провериха телефона ми, като го включиха към някакъв техен уред, а после ми взеха отпечатъци и ме снимаха. Най-неприятният етап беше в третата палатка. Там имаше военен, който ми нареди да пиша заявление по образец. В него се казваше, че съм запознат с някакъв си член от конституцията на т.нар. ДНР. Когато попитах какво е съдържанието на въпросния член, ми казаха: "Пиши каквото ти диктуват и не задавай излишни въпроси!".

Моят разпит премина спокойно, но може би защото отговарях "правилно". Чувах виковете и ругатните по адрес на други мъже, които питаха защо Русия е нахлула в родината им. И аз съм на същото мнение, но бързо ми стана ясно, че не бива да го казвам. След като записаха отговорите ми, получих удостоверение, че съм преминал процеса на филтрация, което на свой ред ми дава право да остана на територията на т.нар. ДНР и да замина за Русия.

Впоследствие намерихме частен превозвач, който беше готов да ни закара от Донецк в Полша, преминавайки през Русия. На руската граница проверките бяха още по-ужасяващи от филтрацията. Руснаците дълго ни разпитваха, още по-щателно проверяваха всеки чат в телефоните ни, всичките ни контакти. Предупреждаваха ни да говорим истината, защото иначе щели да общуват с нас по съвсем друг начин. Там видях и брошура с надпис "Далечният изток на Русия те очаква". Чух от други хора, че руснаците им предлагали да заминат натам, като им обещавали по 10 000 рубли и някаква работа. На мен не ми предложиха, защото им казах, че отивам при познати. Нашият превозвач изрично ни предупреди на влизане в Русия непременно да казваме, че отиваме в Москва и даже да намерим адреси и телефонни номера на местни хора, които да представим на граничарите. Руснаците действително звъняха на тези телефони и проверяваха дали ни очакват там. В крайна сметка пресякохме границата и си отдъхнахме. Сега сме в Полша и смятаме да се отправим към Австрия, където имаме познати. Но много се надяваме да се върнем в Украйна."

"Бях смъртно уплашена"

Разказът на Ана, напуснала Мариупол с мъжа си и детето си на 24 март:

"В един момент осъзнахме, че трябва да напуснем града - по улиците имаше много трупове, а времето започна да се затопля, което вече създаваше сериозна опасност за здравето. След като прекарахме дни в мазето, без никаква връзка с околния свят, на 24 март решихме, че трябва да питаме някого как да се измъкнем. Един войник ни каза къде се намира мястото за евакуация на жителите. Откараха ни в едно училище в Донецк, където останахме три дни. Именно там преминахме през т.нар. филтрация. Мъжът ми трябваше да се съблече, за да проверят дали няма татуировки и следи от огнестрелни рани.

После ни питаха къде работим и дали пропагандираме в полза на антируския режим. Мен пък ме питаха дали директорът на телевизията, в която работех, има проукраински възгледи и дали не ни заставя да говорим лоши неща за Русия. Поискаха ми телефоните на всички, с които съм работила, разпитаха ме за политическите ми възгледи и на какъв език съм разговаряла с моите събеседници. Като цяло се отнасяха вежливо. Когато най-после заминахме и вече бяхме пътували около час, изведнъж ни догониха военни, които ме накараха да сляза от автобуса. Страшно се уплаших, защото си помислих, че повече няма да ме пуснат. Казаха ми, че не са успели да ми зададат някои въпроси. В крайна сметка копираха всичките ми контакти от телефона и тогава ме пуснаха."

"В мен се зароди такава ненавист, че чак ме е срам"

Разказът на Варвара, напуснала Мариупол с мъжа си на 25 март:

"На 67 години нищо не ми остана в този живот. С мъжа ми в продължение на 40 години се опитвахме да натрупаме някакво имущество, за да си осигурим достойни старини, а сега останахме без нищо. На 25 март в нашия дом, където се криехме в мазето, се появиха руски войници, които ни казаха: "Ако до 10 минути не напуснете, ще хвърлим граната и ще ви взривим". Някои от хората им се молеха на колене да ги пощадят. В крайна сметка всички излязохме навън. После ни натикаха в един автобус, като през цялото време крещяха да влизаме по-бързо, защото Украйна щяла всеки момент да започне да ни обстрелва.

Закараха ни в град Торез, където ни измериха, взеха ни пръстови отпечатъци, копираха паспортите ни и претърсиха телефоните ни. Всичко това продължи безкрайно дълго и беше много страшно, защото всички около нас ходеха с оръжие, а ние не знаехме защо са ни завели там. След това ни закараха в полицейски участък, където ме разпитваха къде съм работила и къде смятам да живея. Казах, че ще живея в Украйна, а те се разсмяха и отвърнаха: "Такава страна вече няма да има".

После преминахме през още няколко проверки на различни места и след редица препятствия най-сетне се добрахме до Беларус, където наши познати в Минск ни посрещнаха и ни върнаха обратно до украинската граница.

Просто не мога да проумея как е възможно Русия да върши подобно нещо. Нито го разбирам, нито мога да го простя. Допреди войната бях лоялна към Русия, но сега в мен се зароди такава ненавист, че чак ме е срам. В Мариупол загина 88-годишната сестра на моя мъж. Тя казваше, че даже и германците по време на Втората световна война не са обстрелвали града толкова жестоко."